Read Slavnosti sněženek by Bohumil Hrabal Free Online


Ebook Slavnosti sněženek by Bohumil Hrabal read! Book Title: Slavnosti sněženek
The author of the book: Bohumil Hrabal
Language: English
Format files: PDF
The size of the: 26.91 MB
Edition: Mladá Fronta
Date of issue: 2008
ISBN: No data
ISBN 13: No data

Read full description of the books Slavnosti sněženek:

Първият разказ – „Снеголом“ – ми хареса колкото романа „Обслужвал съм английския крал“. А това значи много, много, много – не 4 звезди, не 5, а неизмеримо. Този разказ искам да науча наизуст, да го запомня не само като думи и натрупване, а като всичко, което съм аз в него…
(view spoiler)[
„И когато премислих всичко това, аз си рекох, че госпожа Беникова е отишла далеч по-напред от мен, че тази хубава жена стои високо над мен, че никога не съм я виждал в лошо настроение, никога не съм я виждал неспретната и никога не съм я чул да проклина живота си и живота на другите, никога не съм я чувал да злослови или да се оправдава, дори никога не бях чувал от госпожа Беникова, че иска да бъде нещо различно от това, което е, никога не си е пожелавала нищо повече, освен да бъде госпожа Беникова, същата жена, каквато си е. И в този миг разбрах, че всъщност аз съм грубиян, че хората идват на гости с добри намерения, а аз им се цупя, задето ми пречели и ме безпокоели, хората добродушно ми разказват за своите и чуждите съдби, а пък аз гледам през прозореца и отговарям така, че ако моите гости не изпитваха поне капчица любов към мене, щяха да си отидат и никога вече нямаше да дойдат. Но сега аз зная, зная благодарение на госпожа Беникова, че обикновено ме обхваща желание да пиша, когато някой ми дойде на гости, че тъкмо в тоя момент ми се иска най-много да пиша, а пък всъщност изобщо не ми се пише и когато по цели дни съм сам, когато зная, че писането не ми върви и няма да потръгне, дори се боя от писането и затова в момента, когато съм сам и бих могъл да пиша, аз така се уплашвам от самотата и писането, че излизам пред къщата, отивам в гората, ходя насам-натам и търся да намеря някой човек, когото след това с изключителна любезност ще доведа вкъщи , за да му намекна после в края на приказката и разговора, че всъщност той, моят посетител, ми е ограбил скъпоценното време, през което съм щял да напиша повече, отколкото бих могъл да мечтая. Изведнъж осъзнах, че всеки мой гост е по-ценен от мен, че всеки ми носи някакво известие отвън и че ако искам да кажа нещо с писането си на хората, то аз трябва да познавам колкото се може повече човешки съдби.“ (hide spoiler)]

Вторият – „Зайчета в рояла“ – пък ми хареса колкото „Сърца за изтръгване“ на Борис Виан, така че пак без мерки и звезди тук (сходно чувство имах, сигурно заради сходния луд подход на авторите).

Основното предполагам се състои в това:
„Но и на тези, които са победили днес, и на тях ще им дойде редът, ще се изпогризат едни други, така че накрая ще остане само един некастриран…“

Но всъщност последното изречение за майките е най-разбиващо...

Друг тип разказ за майката е „Мамините очи“ (последно за майките така се вълнувах в разказ на Дино Будзати, макар и доста различен)

„А след това дойде време, когато най-много от всичко обичах да гледам очите на мама и колкото повече гледах в тях, толкова повече си пожелавах непрекъснато да мога да гледам тези очи, от които към мен и към моите очи струеше безгрижие и вяра, и аз си пожелавах да бъде все така…“

Всичко ще си кажа за „Какра“.
(view spoiler)[„Пътищата така и така не водят за никъде – казваше също, - като върви човек по един път, колкото се отдалечава отнякъде, толкова се и приближава до друго място, за да се окаже, когато стигне там, че пред него отново се е опънал път, и така е винаги, така че той отново бива принуден да тръгне да върви, накъдето му видят очите, от село на село…“

„Какра всъщност трябваше да бъде писател, само че той никога не беше написал дори едно писмо, всичко, което правеше, той го преживяваше и нямаше нужда още веднъж да го пише и описва. И затова всичко, каквото правеше, за каквото и да говореше, всичко беше необикновено, но все пак се беше случило, все пак беше в рамките на човешките неща.“

„… имахме дори хубаво жилище и в него толкова мебели и разни неща, че за една-единствена година се разболях от това, разболях се, тогава лекарите казваха, че главата ми нещо не била в ред, ама то не е така, аз не бях болен, аз се разболях от петнайсетте шкафа, разболях се от трийсет и шестте стола, тежко заболях от седемте маси и масички, до смърт ме умориха петдесет и шестте ключа и ключета, в главата ми се врязаха сто и двайсетте чинии и чинийки, петнайсетте кани, машинките за месо и сосиерите ми счупиха главата. дори само от това, че имахме хладилник, се поболявах, но най-вече се поболявах от четирите стаи и една кухня, от хилядите чашки, вилици и ножове, лъжици и лъжички, до смърт ме ужаси банята и висящите там хавлии, като отворех някой шкаф, отвсякъде неприлично мис е плезеха пешкири и други кърпи за бърсане, гащета и комбинезони, ризи и долни гащи, дългите езици на петдесетте вратовръзки, направо ме сащисваха масичките за цветя и вазичките по всички ъгли, защото тогава аз нямах друга грижа освен да поддържам толкова много неща и всичките тези вещи бяха против мене, вещите го знаеха, и аз го знаех, и затова веднъж реших и си отидох, напуснах и отидох далече, вървях все по един път, нямаше значение какъв беше пътят, но вървях, защото , колкото повече вървях, толкова повече се отдалечавах от всичките тия боклуци, в които нямаш нищо човешко…“

„За мене това е изминат път, господине, и аз съм обзет от копнежа да науча колко човешки пътища има зад хоризонта, но само за сметка на ей тези крака, и аз съм обзет от копнеж да воювам, но вече единствено сам със себе си, обзет съм от копнежа да живея, но почти за моя собствена сметка…“ (hide spoiler)]
Иска ми се да го сравня с други герои на път от романи и разкази, но ще го „уважа“ като уникален все пак (а това в скобите не е сравнение, просто споменавам усещането от „За мишките и хората“.)

„Един „Ден на детето“:
„И аз виждах, че всъщност този наш Ден на детето е само Ден на възрастните, за да могат един път в годината непринудено да се позабавляват и да се наприказват за радостите и грижите си; те се разхождаха галантно между бориките и през пролуките между стихналите им корони гледаха звездите, които в Керско са големи колкото юмруци.“

„Празник на кокичетата“ не ме изненада, след като съм чела за кончето, кучето и котката от „Обслужвал съм английския крал“. Но духът ми танцуваше еднакво и при двете произведения „…с единия козел…“

„Чудо мое“ е удивителен с рефрена „Колко щеше да е хубаво тук, ако…“

„Приятели“ – по заглавието е ясно.

Май нищо съществено не казах за разказите (освен повечкото цитати), но най-общо поне две „категории“ мога да разгранича.

За животните - „Мамините очи“, „Празник на кокичетата“, „Луцинка и Павлина“. На мен ми действат толкова силно, а си признавам, че не съм голям любител на животните.

Разкази с имена (на съответните главни герои) – безподобни образи, смях и сълзи с Метек, Карел, Какра, Лели, Йонтек.

Отново се убедих, че това е типът хумор, който обичам. Да се смея на глас, а когато не се смея, поне да съм ухилена. Често накрая закованият пирон вгорчава целия смях, но именно това му е ценното на Храбал. Добавям и леката налудничавост, любимите фантасмагории + това, което звучи банално, но си е така – морална ангажираност.

Read Ebooks by Bohumil Hrabal



Read information about the author

Ebook Slavnosti sněženek read Online! Born in Brno-Židenice, Moravia, he lived briefly in Polná, but was raised in the Nymburk brewery as the manager's stepson.

Hrabal received a Law degree from Prague's Charles University, and lived in the city from the late 1940s on.

He worked as a manual laborer alongside Vladimír Boudník in the Kladno ironworks in the 1950s, an experience which inspired the "hyper-realist" texts he was writing at the time.

His best known novels were Closely Watched Trains (1965) and I Served the King of England. In 1965 he bought a cottage in Kersko, which he used to visit till the end of his life, and where he kept cats ("kočenky").

He was a great storyteller; his popular pub was At the Golden Tiger (U zlatého tygra) on Husova Street in Prague, where he met the Czech President Václav Havel, the American President Bill Clinton and the then-US ambassador to the UN Madeleine Albright on January 11th, 1994.

Several of his works were not published in Czechoslovakia due to the objections of the authorities, including The Little Town Where Time Stood Still (Městečko, kde se zastavil čas) and I Served the King of England (Obsluhoval jsem anglického krále).

He died when he fell from a fifth floor hospital where he was apparently trying to feed pigeons. It was noted that Hrabal lived on the fifth floor of his apartment building and that suicides by leaping from a fifth-floor window were mentioned in several of his books.

He was buried in a family grave in the cemetery in Hradištko. In the same grave his mother "Maryška", step father "Francin", uncle "Pepin", wife "Pipsi" and brother "Slávek" were buried.

He wrote with an expressive, highly visual style, often using long sentences; in fact his work Dancing Lessons for the Advanced in Age (1964) (Taneční hodiny pro starší a pokročilé) is made up of just one sentence. Many of Hrabal's characters are portrayed as "wise fools" - simpletons with occasional or inadvertent profound thoughts - who are also given to coarse humour, lewdness, and a determination to survive and enjoy oneself despite harsh circumstances. Political quandaries and their concomitant moral ambiguities are also a recurrent theme.

Along with Jaroslav Hašek, Karel Čapek and Milan Kundera - who were also imaginative and amusing satirists - he is considered one of the greatest Czech writers of the 20th century. His works have been translated into 27 languages.


Ebooks PDF Epub



Add a comment to Slavnosti sněženek




Read EBOOK Slavnosti sněženek by Bohumil Hrabal Online free

Download PDF: slavnosti-snenek.pdf Slavnosti sněženek PDF